Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.11.2009 20:51 - "Най-същественото е невидимо за очите"
Автор: beoriginal Категория: Лични дневници   
Прочетен: 3208 Коментари: 2 Гласове:
0



Ако с всичките си сетива усещаш, че нещо е такова, каквото е, защото трябва да бъде такова, това дава ли ти сигурност, че това нещо е истинно, реално, смислено, осъществимо ? А ако и разумът ти подсказва, че това, което правиш е правилно от гледна точка на твоето бъдещо щастие това прави ли те по-спокоен ? Кое в действителност е най-същественото? Това, което можеш да докоснеш, това, което можеш да осмислш или това, което се смята от обществото за такова... Никога при никакви обстоятелства никой не може да си даде абсолютно точен и конкретен отговор. Ами ако същественото е точно това, което пропускам в този момент- да се разхождам в парка сред есенните листа, вместо да стоя пред компютъра?
    В света на хипотетичното нищо никога не е сигурно, истинно, доказуемо, докато не се осъществи на практика. Но всичко, което е все още неосъществено е в света на хипотетичното. Тогава как хората определят кое е правилното или по-важното кое е същественото? Ако наистина Екзюпери е прав, че същественото е невидимо за очите, кой е нашият реален ориентир? Защото аз живея в 21 век и искам всичко да може да бъде обяснено, доказано. Всъщност това не е моя естествена нужда. Просто така е възприето в моето съвремие. Аз съм сериозен човек, който е свикнал да борави с числа и на когото му трябва бяло на черно истинско доказателство, подписано от някой известен учен, ако е възможно (за предпочитане е!).
    Не си виновен ти, ако ти е нужно такова доказателство, ако изобщо ти е нужно някакво доказателство. В интерес на истината можем да кажем, че никой не е виновен и че всички са виновни. Можем да обвиняваме капитализма, или социализма, или рационализма, или всичко, което сметнем, че има някаква вина. Но те нямат никаква вина. Истината е проста- ти си един от всички, следваш общите тенденции, дори що се отнася до начин на мислене, и се стремиш да бъдеш един от всички, а в днешното общество това е равносилно на да бъдеш по-добър от всички. И когато на пътя ти, рационалният ти, дълго обмислян житейски път, се изправи нещо толкова непонятно за теб, е нормално да изпаднеш в паника. И аз изпадам в паника, когато не знам, ако това може да бъде някакво успокоение... Ти просто не си подготвен да чуеш или прочетеш това, ето защо не можеш да отреагираш.
    Всеки в дадена ситуация се страхува, обаче, ако поставиш пред група средностатистически зрели хора загадката кое е най-същественото, никой няма първосигнално да помисли, че това е именно невидимото за очите. И никой от тях няма да иска да се съгласи напълно, че е така... Може би сме материалисти, а може би просто не сме мечтатели. Може би да си материалист автоматично изкючва вероятността да си мечтател.
    Проблемът, истинският проблем, е, че ние напълно осъзнаваме, че най-същественото е невидимо за очите. Дори с разума си го осъзнаваме... Но, когато сме поставени в ситуация, в която трябва да изберем именно това най-съществено, изпадаме в паника, защото никой не го е доказал на теория, следователно това е нещо несигурно, следователно не си заслужава "инвестицията" и риска. Дори когато цялото ни същество крещи, че това е най-простият и елементарен избор- да изберем същественото, ние се колебаем дали да го направим. И, ако някой ти каже, че да се колебаем е част от човешката природа, не приемай думите за чиста монета. Защото човешката природа ни налага да обичаме, да вярваме, да се надяваме, но не и да се колебаем. Съмнението е качество, което сме култивирали, вследствие на всички явления, които е трябвало да си обясним, на всички измами, които природата ни е поднасяла. Сега, когато знаем толкова много и вече не е нужно да се съмняваме, колебанието винаги надделява. Превърнали сме съмнението в положителна черта. Автоматично свързваме процесът на мислене с процеът на съмнение и е задължително при тези процеси да отхвърлим онова, което не може да бъде напълно теоритично научно доказано.
    "Мисля, следователно съществувам." е максимата, която ни води към прогрес, успех в личен план, към желаното повишение в света на материята. Но какво би станало, ако спрем да мислим и започнем да съзерцаваме? Ако в даден момент напълно се отдадем на дейността, която извършваме, няма ли да постигнем познание отвъд това, което имаме? И не е ли именно това познанието, към което ни водят всички религии. Даоизмът, например, напълно отхвърля нуждата от рационално мислене във вида, в който го познаваме. Даоистите ни учат да бъдем тук и сега точно в този момент без излишно да трупаме в съзнанието си бъдещите събития, които ще се случат с или без наше съгласие. Защото не е важно да си разумен, по-важно е да си съзнателен. Да усещаш със съзнанието си, а не да обмисляш с разума си. Новият завет учи да вярваме в онова, което е невидимо за очите, защото именно вярата ще бъде нашето упование в моменти на трудност. Будистите казват, че Буда е учител, наставник, но не и помощник. И точно тук човек се изправя пред проблема на закърнялото съзнание. Цялото вселенско познание е пред нас, но ние не можем да го достигнем.
    От гледна точка на историята е време да се върнем към ренесансовия човек. Нуждаем се повече от всякога от още едно "прераждане", най-вече на духовно ниво. Парите в обществото ни са станали самоцел- трябва да имаме пари, не за да си купуваме това, от което имаме нужда, а за да можем с тези пари да си набавим още пари. В даден момент банкнотите и монетите стават излишни, защото имат лимит. Тогава навлизаме в нова свера на "цивилизационно развитие"- тази на акциите, залаганията, стоковите борси, чековите книжки. Парите приемат ролята на един невидим контрольор на животите ни, изземат функцията на бог. Вече нямат значение принципите, заложени в древните книги, в Библията, дори научните принципи, защото най-значими стават законите на хипотетичното имане. Материалната абстракция ни е погълнала. Единственият начин да се откъснем от този всепоглъщащ начин на живот е напълно да преустроим мисленето си. И ако този път заложим не толкова на рационалното мислене, колкото на духовното извисяване в смисъл на висше познание, ще сме по-спокойни и уравновесени.
    На днешния модерен човек определено не му липсва обща култура, образование, възможности за реализация, но хармонията все му убягва. Липсва ни спокойствието, което би довело до свободния полет на духа и в крайна сметка до достигане не истината такава, каквато е за всеки един от нас по отделно. Липсва ни мечтателността. Защото част от нашата същност е да бъдем търсещи. Някои търсят красотата, други любовта, трети познанието, но всички те са имената на истината. И когато всеки открие своята истина, своето призвание, ще достигне и до хармонията и щастието и ще намери най-същественото за себе си и ще осъзнае с всяка частица от тялото си, че то наистина е невидимо за очите, защото е закодирано в самите нас.До тогава човекът ще се задъхва в опитите си да достигне темповете на развитие на цивилизацията, която от негово творение се е превърнала в негов "творец".
     Дори хората на изкуството в днешно време трудно успяват да открият муза, нещо, което наистина си заслужава да бъде овековечено. Най-вече, защото според днешните разбирания ценното е това, което е в постоянно развитие. За нас движението винаги носи положителен знак, не сме способни да открием истинската стойност на непреходното. Неговата стойност винаги ще остане една и съща, което не ни устройва. В своето търсене модернит човек се стреми към промяната, защото тя може да бъде "доходоносна". Ето защо самите ние постоянно претърпяваме някакви промени- сменяме възгледите си толкова често, колкото сменяме цвета на косата си или дрехите си, вероятно дори по-често. Именно за това и същественото ни убягва- трябва да спреш, да се огледаш около себе си, да усетиш това, което се случва, за да проникнеш в същностното и да постигнеш познанието. Онова, от което наистина се нуждаем е един нов Ерос, защото явно естетвеният ни копнеж към осъществяване на познанието не може да се смести в преотварения ни график.
    От гледна точка на някои съвременни философи, като Ницше и Сартр, промяната води до положителни резултати- до постигане на свръхчовека, до надхвърляне на собствените ни възможности, до отхвърлянето на Бога като ненужен. Но в своята същност този вечен стремеж към високото имплицитно поставя въпроса за страха да бъдем просто хора с чоевшка същност. Според Библията ние сме създадени по образ и подобие на Бог, много от днешните теолози твърдят, че именно Бог има антропоморфен вид. Въпросът не е кое е било причина за създаване на другото, а кое моеже да бъде достигнато днес, кое може да се види не с очите, а да се усети със сетивата, да се разгадае чрез съзнанието. Тук стигаме до проблема на любовта в съвременното общество. Влюбеният, както твърдят много психоаналитици, има склонност да проектира у своя партньор несъществуващи качества, да живее в постоянен страх от раздялата, да се бои, че няма да бъде възприет такъв какъвто е. Тази несигурност се дължи главно на приемането на волунтаризма за напълно нормален и разбираем- в лицето на другите ние виждаме материал, без същност, без истинско предназначение, просто една суровина и се чувстваме длъжни да създадем нещо значимо от тази суровина, да й поставим печатът на "истинното" според нашите разбирания.
    Ако постоянно възприемаш заобикалящя те свят като купчина празни съдове, които трябва да изпълниш със съдържание, ако приемаш и себе си като незавършения труд на "така наречения господ", доброволно избираш да се потопиш в една виртуална реалност на волунтаризъм и динамизъм. В "Цитаделата" на Екзюпери каидът се обръща към Господ с думите "...защото ако Ти беше на моето ниво, не би ме принудил да раста". Непременно трябва да се запитаме принудително ли трябва да става извисяването. Не трябва ли да е в следствие на осъзнат избор, защото човек започва да съществува истински тогава, когато трябва да избира. Дори да избереш да останеш безучастен, означава,че имаш позиция и си взел решение. Но важното е да осъзнаме, че за да можем да се наречем хора, трябва осъзнато да правим своя избор, не под натиска на някои, било то и бог.
    В съвременната реалност, такава каквато я познаваме, много малко от нашите избори са наистина осъзнати. Защото част от нашите инстинкити ни подтикват да бъдем конформисти- стадото винаги е по-силно, а да си част от дадена група те лишава от реална отговорност. Едно от малкото неща, които все още можем да избираме е кого да обичаме, но сами си отнемаме това право в следствие на всички страхове, които погрешно разбраната любов поражда. В своята същност любовта означава да си способен да оставиш човекът до теб да бъде напълно себе си и по този начин да откриеш същественото. Тогава Бог ще слезе на земята, ще дойде на твоето ниво и няма да има нужда да правиш свръхчовешкото в името на постигантия идеал за извисяване. Защото, когато обичаш истински и даваш свобода на човека да прояви себе си, ти го оставяш да ти разкрие най-същественото от своята същност и осъзнаваш, че човек винаги носи божественото в себе си. В този момент кой е първородителят спира да бъде от значение, защото си прозрял истината, Бога, най-същественото в границите на физическото на съществуване на един човек.
    Най-същественото винаги ни убягва, защото отказваме да прозрем истината за него. То е нашата най-висша ценност, тази, която не можем да осъзнаем, докато не й се отдадем напълно. Именно границите, които ни поставя обществото- семейството, приятелите, дори непознатите, в даден момент от нашето развитие ние възприемаме за ценни. Липсата на положителен пример, който да докаже, че да поемаш рискове е положителна промяна, ни подтиква да постъпваме винаги рационално. И в своеята рационалност губим нишката на себепознанието, защото докато се лутаме сред комплексите, които сами сме си създали, забравяме да търсим най-същественото. Невинаги можем да го открием под формата на любовта, каквато я познаваме. Понякога ценното не се изразява в обич към даден човек, а в отдаденост към изкуството или преданост към идеала. Но всички тези актове на любов не биха били възможни, ако не оставим нещата да ни разкрият истинската си същност, не онази, която влагаме в тях, а онази, благодарение на която те са истинни.
    Да поемаме рискове наистина буди страх у нас, докато не осъзнаем, че дори когато не поемаме никакви рискове, ние правим осъществим най-големия от тях- да не постигнем нищо. Същественото никога не е видимо за очите. Неговата стойност не се изразява в това какво си постигнал и колко имаш, а какъв път си извървял, за да достигнеш своята истина. Същественото не се определя от нашите опити да опитомим, както твърди лисицата в "Малкият принц", а във контролирането на това желание да властваме. Едва когато се научим да оставяме събитията да поемат естествения си ход, нещата да приемат нормаланата си форма и хората да бъдат такива, каквито са в действителност, ще достигнем до това най-съществено за нас.


Тагове:   очите,


Гласувай:
0



Следващ постинг

1. анонимен - не можах да разбера нищо
27.04.2010 19:26
не можах да разбера нищо
цитирай
2. анонимен - ..........
17.05.2010 13:08
ТОВА НЕ Е ЗА ТАЗИ ТЕМА,КАЧЕТЕ НЕЩО ПО ТАЗИ ТЕМА :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: beoriginal
Категория: Лични дневници
Прочетен: 9967
Постинги: 2
Коментари: 2
Гласове: 10
Архив
Календар
«  Февруари, 2023  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728